Министерството на здравеопазването подготви и предостави за обществено обсъждане проект на Стратегия за психичното здраве (2020-2030 г.) Той предвижда по-добро финансиране на специалистите в тази област, пребазиране на психиатричните болници и изграждане на центрове за комплексна грижа и рехабилитация. Какви са проблемите на хората с психични заболявания и ще ги реши ли стратегията, какво трябва да е финансирането на психичната помощ, как се отрази пандемията на българина и ще издържат ли лекарите по време на втората КОВИД вълна. Тези въпроси зададохме на д-р Веселин Герев. Той е психиатър от доболничната помощ в Пловдив, бил е университетски преподавател. Специализирал е в Университетската клиника във Франкфурт на Майн, Германия.

– Д-р Герев, проекът на Стратегията за психично здраве (2020-2030 г.), макар и с година закъснение, вече е предоставена за обсъждане. Какви са плюсовете и минусите в нея?– Колкото и невероятно да звучи, системата за психична помощ от преди промените, беше много по-добра, отколкото сега. Смисълът на която и да е стратегия е активно наблюдение и превенция, каквато в момента у нас не се осъществява достатъчно. Като цяло, хората, страдащи от тежки психични разстройства не желаят да провеждат лечение, а лекарят е безсилен без тяхното съгласие. На тях им бяха дадени много права, но не и задължения. При влошаване на състоянието, засегнатите от психози и тежки психични разстройства могат да предприемат опасни за обществото действия. Това се случва, защото не са си взимали редовно лекарствата. В миналото имаше патронажни сестри, които ходеха на адресите на такива пациенти. При влошаване на състоянието им или, ако не се явяваха на преглед, те сигнализираха. Лекарите и социалните работници отиваха на място. Проверяваше се какви са причините и се предприемаха мерки, включително и настаняване в психиатрична болница. С разтурянето на психодиспансерите и създаването на центрове за психични грижи, които не вършат работа в пълен обем, тези пациенти остават без продължително наблюдение. Нагледен пример за такива болни извън лечебно заведение беше случаят с психично болен, който месеци наред се разхождаше с брадва из един жилищен блок и тероризираше обитателите му. Спомнете си случая на мъжа, който стреля по полицаи и спецчастите в Луковит. Неговото състояние също бе влошено в резултат на непоследователно лечение. Тази свобода, дали човек да е на терапия или не, рефлектира върху безопасността на обществото. Старата система беше доста по-добра по отношение на опазване на психичното здраве и превенцията. Сегашната не предвижда задължения на близките по отношение на наблюдението на болния. Към момента той дори да е зле и да буйства, съседи и граждани не могат да направят нищо. Само въпросните близки са тези, които могат да подадат сигнал до прокуратурата за неговото лечение в клиника. В повечето случаи те не правят това и дори се крият, ако околните искат да ги подсетят, защото след изписването пациентът ще стане агресивен към тях. Дори те да подадат сигнал, минава месец по каналния ред преди той да бъде настанен в специализирано лечебно заведение. През това време болният може да извърши необратими неща. Случва се подобни хора да тормозят психически много други и никой да не може да въздейства. Лично аз съм викан за вилнеещ с психиатрично заболяване в голям жилищен блок, който се беше фиксирал в бременна жена и седмици наред я плашеше с ножове.

Въпреки всичко, според мен е по-добре да има стратегия, отколкото нищо. Въпросът е тя да не остане само на хартия, а да се изпълнява. Редно е в нея, както и в нормативната и поднормативна уредба, да бъде включен по-широк кръг от хора, които да могат да подават сигнали за влошените болни, които в повечето случаи са опасни за околните. Освен това, центровете за психично здраве трябва да засилят активното наблюдение над тях след изписването им от болниците. Стратегията описва хубави неща – създаването на групи, модерна медикаментозна терапия, но тези неща трябва да бъдат и навременни, да работят, за да не страда обществото от действията на тези хора.

– Стратегията предвижда подобряването на психиатричните грижи с разкриване на центрове във всички областни и в по-големите градове. Ще има ли достатъчно лекари-психиатри за тях?

– Трудно е да се каже. В средата на 90-те години психиатрите в България бяха около 700, сега са не повече от 500. Проблем, според мен са не само кадрите, но и лошата организация в извънболничната психиатричан помощ от диспансерен тип. Към това се прибавя и тромавата процедура по хоспитализирането на болните. Редно е и у нас да стане, като във Великобритания. Там, ако се получи сигнал за потенциално опасен или буйстващ, полицията го залавя. След това психиатрите казват дали той е опасен за обществото, следва настаняването му в лечебно заведение. Не се иска съгласието му, не се изиска близките да са подали сигнал. Колкото до недостигащите психиатри, редно е да се дадат преференции на младите лекари да специализират психиатрия.

– Какво по-точно трябва да се направи, за да стане психиатрията по-привлекателна специалност?

– Да се облекчи процедурата за записване на специалност психиатрия. За да специализира, един млад колега трябва да бъде 3 години в университетска клиника или т. нар. в миналото първи бази, каквито са държавните психиатрични болници. Те обаче са извън градовете и това се явява пречка. Освен това, една клиника има възможност да приеме ограничен брой специализанти в рамките на една година. Така, от една страна няма достатъчно места за провеждане на специализации, а от друга- няма лекари – психиатри. Редно е държавата да въведе някакъв норматив, според който младите лекари да имат повече ангажименти в държавните психиатрични болници. За целта е необходимо значително по-добро финансиране. Един лекар е затворен в тях 7-8, че и повече часове при хора с тежки проблеми, отговорен е за тяхното здраве. Независимо дали е специализант или вече е специалист, трябва да му се осигури по-високо заплащане. В противен случай тези работни места и занапред ще останат непривлекателни, а системата ще страда от дефицит.

– Кои състояния трябва да се финансират от НЗОК и кои от МЗ?

– Сега държавните психиатрични болници се издържат от държавни субсидии, по клинични пътеки са само университетските психиатрични клиники. Тази смесена система трябва да се запази. Психиатричните заболявания не са по-малко важни от социално значимите, като туберкулоза, например. Затова държавата не трябва да се оттегля от финансовият си ангажимент към психиатричните болници. Още повече, че някои болни прекъсват лечението си и си тръгват. Ако лечебното заведение работи само по клинични пътеки, извършените разходи за такъв пациент няма да му бъдат покрити и то ще бъде на загуба. Ето тук може да се включи държавната субсидия. Намерението за преместване на лечебни заведения в градовете, както се предвижда за психиатричната болница в Курило, е много добър вариант. Обществото вече не изпитва истеричния страх от психично болните, какъвто наблюдавахме преди години. Добър пример е центърът за психично здраве в Бургас, който беше преместен в много хубава до Морската градина. Проблеми нямат нито жителите и гостите на града, нито пациентите. Не бива да забравяме, че на всеки един от нас може да се наложи в един или друг момент да потърси психиатрична помощ. Затова трябва да сме толерантни към тези пациенти.

– По време на пандемията българинът премина първо през страха, после през отегчението, сега отново е във фазата на безпокойството. Как тя се отразява на психичното му здраве?

– Колкото и невероятно да звучи, все още нямам пациенти с оплаквания, породени от пандемията. Колеги също не споделят за хора с такива проблеми. Има внушения, че пандемията удря по психичното здраве на българина, че той е блокиран от страх и притеснения. Тези състояния бяха налице в първите дни след обявяване на извънредното положение, когато не знаехме какво се случва, какъв е изходът. Тогава дори медиците смятаха, че всеки, разболял се от КОВИД-19, неизбежно ще умре. С течение на времето се видя, че има и възможности за лечение, както и прекарали инфекцията без да я усетят. Остана притеснението за хората с хронични заболявания, които се по-уязвими към всички видове инфекции. Останалите хора, като цяло, се успокоиха. Така те съхраниха психичното си здраве. Важното е да се помни, че човек дори да е заразен, това не означава, че е дошъл краят на дните му. Според мен мерките в резултат на извънредното положение трябваше да бъдат отпуснати по-рано.

– Защо смятате, че трябваше да бъдат отпуснати по-рано?

– Защото щяхме да изкараме коронавируса по т. нар. шведски модел – който иска, носи маска. Който не иска, не носи. Резултатът е постигнато високо ниво колективен имунитет.

– Не мислите ли, че изборът не е по мярката на българина, като се има предвид, че ние сме нация от индивидуалисти, неспазващи нормите?

– Не твърдя, че сме индивидуалисти и хора, незачитащи нормите. За разлика от другите нации, българинът е много по-чувствителен към всяко въвеждано ограничение. Ако имаше хора, които могат да управляват протичането на шведския модел, сега и ние, българите, щяхме да имаме високо ниво на имунитет и да сме приключили с безпокойството от пандемията. Заради психологически проблеми на управляващите процесите обаче, и страха им от непознаването на новия коронавирус, какъвто има и в много други страни, те ни затвориха, изолираха и така забавиха времето за изграждане на общ имунитет. Необходимо е да сме наясно с едно нещо: всеки един от нас, по един или друг начин, трябва да изкара това състояние, за да може да изработи антитела.

– Говорите като вирусолог, а сте психолог. Какво Ви дава такова самочувствие?

– Не съм вирусолог, но точно като психолог познавам психологията на тези процеси.

– Като познавате психологията на тези процеси, кога да очакваме затихване на пандемията в България?

– Когато 50% от хората го изкарат. Ако допуснем, че сега сме 6 млн., 3 млн. души трябва да го изкарат. От началото на пандемията към момента инфектираните са 23 871, но това са само потърсилите лекарска помощ. Напълно възможно е малко над 1 млн. вече да са прекарали коронавируса, като в това число повечето са със слаби симптоми или въобще безсимптомни. Трябват ни още около 6 месеца за изработване на колективен имунитет в половината от населението. Колкото по-меки са мерките, толкова по-леко ще минем през този проблем.

Сега, през есента, се говори за втора вълна КОВИД. Няма такова нещо. Вълната е една. Тръгнал веднъж, коронавирусът не може да бъде спрян, докато не изградим въпросния колективен имунитет. По-големият брой инфектирани е обясним с това, че хората контактуват, децата ходят на училище, правят се повече тестове от преди.

– Лекарите, медицинските сестри, работещите в КОВИД-секторите са преуморени. Ще издържат ли психически сега, когато заболеваемостта се повишава?

– Ситуацията ще им се отрази, а и вече им се отразява зле психически. Да се работи дни наред в КОВИД-отделение без нормална почивка и висока отговорност, неизбежно ще доведе до burn out. Няма човек с безкрайни възможности. Психиката ни е устроена на принципа на трите осмици: 8 часа работа, 8 часа свободно време и 8 часа сън.

– Есента е сезонът, отключващ депресивни състояния. Как човек може да ги избегне?

– Тази година, заради хубавото време, сезонът на депресиите, който е есента, настъпи по-късно. Най-доброто средство срещу тях е слънцето. То действа като естествен, природен антидепресант. Хората, които през пролетта са имали колебливи психични състояния сега след четири-пет дни мрачно време ще изпаднат в депресия. Трябва да се има предвид, че тя не е безобидно състояние и изисква сериозно амбулаторно лечение. Някои я идентифицират като меланхолия и апатия. Смятат, че тя ще премине и не търсят специализирана помощ. Това обаче може да задълбочи проблема. Изпадайки в нея, човек няма желание да прави нищо – не му се става сутрин, не му се ходи на работа, не му се захваща никаква дейност. Той става ленив. Всичко му върви тегаво. Затова спортът в тези случаи остава само в сферата на пожеланията. Единственото спасение от депресията е слънцето. Когато то се появи, човек трябва да излиза, да прави разходки. То трябва да ни вижда поне 20-30 минути на ден, за да не ни споходи тя.

– Витамин D, приеман допълнително, помага ли?

– Витаминотерапията не влияе върху нивата серотонин, които най-често се разколебават и предизвикват депресия. Затова, освен излагането на слънце, се препоръчва серотонин под формата на таблетки, както и антидепресантите.

– Българинът има отколешна теория за лечението на депресията – една ракия оправя положението. Има ли ефект от този „метод“?

– Алкохолът действа като течен антидепресант. Той помага, но само в началото. Впоследствие започва да действа като депресивоопределящ фактор. Продължителната му употреба довежда до т. нар. химическа депресия. За съжаление, все повече жени прибягват към него, за да „лекуват“ стресовите си състояния. Те са по-емоционални и затова пият повече по време на психически дискомфорт, отколкото мъжете.

Източник: www.clinica.bg

Translate »