Д-р Бояна Петкова е лекар, завършва медицина в Берлин, специализира педиатрия в София и след това работи в педиатричната болница в столицата до 2016 година. Повече от 10 години е активист в областта на майчиното и детско здравеопазване и се фокусира върху подобряванто на системата за педиатрична грижа. „Дневник“ я потърси за мнението й по темите за ваксините и отказите от ваксиниране, актуални както покрай последните случаи на морбили в България, така и след като т.нар. антиваксърство влезе в списъка на Световната здравна организация като една от десетте сериозни заплахи за здравето в световен мащаб.

Непрекъснато чуваме призиви – „ваксинирайте децата си“. Но все повече хора имат много страхове и се питат защо? Не е ли по-малък рискът от това евентуално да се преболедува болестта в условията на съвременните медицински постижения, отколкото да се поема рискът от негативни реакции от ваксината?

Тези болести, срещу които има ваксини в българския имунизационен календар, като морбили например, далеч не са изчезнали. Няма застраховани. Това не са болести само на бедните, на малцинствата, на гетото. Морбили например има близо 100% контагиозен индекс – тоест ако си в едно пространство с пациент, който може още да не знае, че е болен, дишаш един въздух с него /не говорим за близък контакт/ и ако нямаш имунитет, се разболяваш с абсолютно пълна гаранция.

При епидемията 2009г. – 2011 г. медицинските сестри в нашата болница, които се оказа, че нямат имунитет, се разболяха и някои боледуваха много тежко.

Дори не зависи от това колко е здрав човек по принцип, как живее, дали боледува често и т.н. Заболяването от морбили има фиксиран процент усложнения– 30 до 40 на сто е пневмонията като усложнение и тя протича много тежко; един човек на хиляда ще развие енцефалит, смъртността също е едно на хиляда.

Каквото и да правим, с каквато и медицина да разполагаме, дори в най-развитите страни с модерна медицина, това са непредотвратими последствия.

А при ваксината срещу морбили рискът от неврологични усложнения, например, е едно на 10 000 и в голямата си степен това са единични температурни гърчове. Има разбира се случаи на енцефалит, няма точни данни, но е от порядъка между едно на 10 000 и едно на 100 000 деца.

Пациентите обаче трудно могат да си дадат ясна сметка какво означават възможните негативни реакции в цифри – какво е „едно на хиляда“ срещу „едно на 10 000“ в реалността например. И не им се разяснява какви са истинските рискове. Да им се даде възможност да осмислят, че за едно наистина здраво дете, което е и здраво към момента на имунизация, рискът е много, много малък.

Да кажем, че ако ваксинираме например около 55 – 60 000 деца годишно /като вземем предвид раждаемостта/, 4-5 ще получат изобщо някакви усложнения от самата ваксина.

Освен това трябва да се знае, че тези усложнения са най-често, когато децата не са били достатъчно здрави преди имунизацията. Или има други фактори – например недоносено бебе, родено много преждевременно с много ниско тегло, което е ваксинирано при навършване на 13 месеца, без да се коригира препоръчителната възраст спрямо степента на недоносеност.

Когато опре въпросът до това „защо да си ваксинирам детето?“, трябва да си дадем ясна сметка, че сме част от едно общество. Трябва да се замислим сериозно какво ще се случи с хората (деца и възрастни), които обективно нямат възможност да бъдат ваксинирани – поради тежко вродено или автоимунно заболяване, при прилагане на имуносупресия или химиотерапия… Те няма как да бъдат предпазени при една евентуална епидемия.

Единственото, което може да ги спаси, е ако всички около тях са имунизирани.

Често обаче родители на деца с болести, за които медицината все още няма отговор на какво се дължат или които не са получили ясни отговори за състоянието на детето си, винят ваксините. Защо?

Да, много хора смятат, че ваксината е причина децата им да се разболеят от нещо. А това не е вярно и също трябва да се обяснява и подчертава.

Хората могат да имат някаква предразположеност, обикновено генетична. Представете си го като едно копче – може да го натисне ваксината и тази генетична предразположеност да се прояви. Обаче може да го натисне и първият срещнат вирус, всякакви неща от околната среда могат да го отключат.

Само че хората решават, че причината за болестта е ваксината, най-вече защото ваксината се слага в ранна детска възраст, когато детето още е нямало досег с външната среда. Не, ваксината не причинява болестта, тя може да я „отключи“, както е популярно да се казва, но не и да я причини. А това отключване, пак казвам, може да стане и най-вероятно ще стане при досег с вируси, околна среда, препарати и какво ли още не.

Всичко това обаче отново не се разяснява достатъчно ясно на пациентите и така страховете си остават.

Как ще отговорите на твърденията, че ваксините, изобретени преди 60-100 години, всъщност не са адекватни и не предпазват от съвременните вируси?

Това изобщо не са същите ваксини. Съвременни са. Включително тези уж страшни неща, които ваксините едно време съдържаха и които уж водеха до страховити болести, днес изобщо ги няма или се съдържат в минимални количества в пъти по-ниски от тези да речем в околната среда или дори в допустимите за адаптираното мляко за бебета (алуминий, консерванти и пр.).

А децата ги понасят съвсем добре, ако са поставени разумно и съобразено с всички фактори.

Излиза, че сякаш решението за намаляване на хората, отказващи да ваксинират децата си, би могло да бъде достатъчно коректен разговор с тези пациенти. Така ли?

За съжаление в България и в здравните политики, където и да разровиш – дали за ваксините или за каквото и да било друго, откриваш страшно много системни проблеми. Тук не става дума за прост отказ на невежи хора. Всъщност заклетите „антиваксъри“ са една малка част от родителите, които в даден момент са взели решение за отказ от имунизация. В основата на проблема са грешни държавни политики, водещи до система, обречена на лоша комуникация и пропуски в обучението на медицинските специалисти.

Голяма част от целия хаос според мен се дължи на пълната дезинформация и непрозрачност, с които се провежда ваксинационната политика в България. Във всяка европейска държава, преди да си заведеш детето за ваксинация, при предишно посещение си разговарял подробно с педиатъра, получил си писмена информация, имаш възможност да зададеш въпроси и да получиш отговори, без да ти се карат и да те назидават.

У нас типичният личен лекар, който работи с НЗОК, няма дори физическата възможност да направи това с всичките си пациенти. Няма време за това.

От друга страна в България по време на следването няма никаква форма на обучение за комуникация с пациенти. За да завършиш медицина в Германия, два семестъра се изучава и практикува как да говориш с пациенти – как да отговаряш на въпросите им, как да им влизаш в положението, как да държиш баланса между това, което смяташ за правилно от научна гледна точка и от професионалия си опит, и това, че човекът отсреща въпреки това има право да взима собствени решения за себе си и здравето си. Учи се как това да се прави по уважителен начин, защото когато човекът знае, че ти го уважаваш и приемаш насериозно тревогите му, той е много по-склонен да те чуе и да се замисли. Трябва да има и възможност за обратна връзка при възникнали впоследствие въпроси и всичко това трябва да предхожда достатъчно време самата манипулация.

А тук пациентите често чуват: „Ти учил ли си шест години? Като не си, какво да ти обяснявам?“. Не е така – почти всичко може да се обясни почти на всеки.

И да, в България много родители са се отказали да ваксинират детето си, защото никой не е седнал да поговори с тях.

Толкова ли е трудно да се подобри комуникацията?

Ние не говорим с пациентите, не защото сме лоши лекари. А защото системата е такава – не са ни научили и нямаме време. Често нямаме и най-съвременните знания. В България няма изискване за ресертификация или продължаващо обучение на лекарите. Има много хора, които практикуват 30 години със знанията си от университета. А всъщност със съвременните темпове на развитие на медицината, 50% от знанията, с които се дипломираш, след 5 години вече не са актуални. Трябва непрекъснато да ги актуализираш.

Но за да отидеш на конференция, смислена, международна най-ниската такса за участие е 600 евро плюс средства за път и престой. Абонаментът за един медицински сайт с най-актуалната информация, който непрекъснато се обновява, струва 400 евро на година. Колко души ще си позволят тези разходи, когато за болницата и системата, в която работят, това очевидно не е приоритет?

Няма никакво насърчение специалистите да си обновяват знанията. Единствената подкрепа е спонсорство от фармацевтичните компании, което обаче ни обвързва страшно неетично.

На практика още не сме пристигнали в ерата на медицината, базирана на доказателства. У нас медицината все още е със статут на „изкуство“. Клиничният опит и интуицията са изключително важни за диагностиката и лечението, но трябва да са неразривно свързани с науката.

Да се върнем на това колко е важен разговорът с пациентите. Сякаш този честен разговор не става и по друга причина – в опит да не „налеят вода“ в мелницата на говоренето срещу ваксините, лекарите влизат в обратната крайност на тотална защита и отричане на неща, описани включително в листовките.

Да, това е сред многото неща, които подриват доверието и всъщност пречат.

Лекарите сякаш са бетонирали позициите си. И много често единственото, което родителите получават в отговор на притесненията си, е: „Няма такова нещо“. Но всеки средноинтелигентен човек може да прочете листовката и да види, че има описани негативни реакции към ваксините. Които очевидно са установени по време на клиничните проучвания. И отговори от типа на: „Не се излагай, ваксинирай си децата“ или дори: „Трябва да ти отнемат родителските права“, не успокоява тревогите.

Когато пациентът види насреща си, че лекарят дори не допуска да се помисли върху възможността да има негативна реакция от ваксината, нормално е да втвърди и той тона.

Друго – за да успокоят масовата паника да речем, авторитетни хора говорят неща, които не отговарят напълно на истината. Като например това, че ако имаш две ваксини срещу морбили, си доживотно защитен.

Това не е коректно – имам пациенти и приятели, които си направиха изследване за антитела и се вижда, че някога са имали имунитет от ваксина, но в момента антителата им са под долната граница или на прага. Явно вече нямат нужния имунитет.

И когато човек – представител на институция например, излезе пред медии и твърди, че няма такова нещо и имунитетът е гарантиран и доживотен, какво става – срива се доверието в него и в институцията.

Стигаме и до друга непрозрачна част от държавната имунизационна политика – нашият имунизационен календар, който ако се сравни с австрийския да речем, съдържа същите ваксини, но има доста повече приеми. Това е може би, за да се гарантира, че имунизационната програма ще обхване всички, дори и хората, изпуснали някоя ваксина. Но никой не говори публично за причините да изберем този, а не някой друг алгоритъм на имунизация. В България има средно с един прием повече, отколкото в някои други централноевропейски държави.

Това обаче е държавната политика по отношение на ваксините, а от честотата пряко зависи и за колко ваксини плаща България за всяко дете на фармацевтичните компании например. И ето как могат да се подхранят тези шумни твърдения и смели спекулации, че от ваксините интерес има основно фармацевтичният бизнес поради липсата на ясни и прозрачни предписания.

Какви други проблеми и недостатъци могат да се видят на системно ниво, на ниво политики, когато говорим за ваксини?

Първо, нямаме регистър на постваксинални реакции. Защото в други държави всяко нещо се регистрира, следи се, правят се изводи. Няма и никакъв фонд, който да подпомага семейства, пострадали от подобна негативна реакция.

Няма и данни колко от хората не са изградили имунитет, въпреки ваксинацията, защото има и такива – между 3 и 5 на сто. Което за една година са около 1200 човека, но за 10 години вече стават 12 000 и това е критична маса, от която може да тръгне епидемия. В България обаче проследяване на това кой какъв имунитет е изградил, не се прави. Не знаем какъв е стадният имунитет и чакаме епидемия, за да съберем данни. Няма и ефективни механизми, по които да се контролира дали ваксините са правилно съхранявани. Защото това са живи ваксини, които стават неефективни, ако се прекъсне хладилната верига.

Не се знае и колко в действителност са ваксинираните хора. Тук може да се включи и проблемът с фалшивите вписвания на ваксини. И може и да се изненадате, но това доста често не е в следствие на настояване от страна на родителите и желание на семействата да излъжат системата, за да вземат социалните помощи или да запишат децата си в детска градина, а заради системата, в която са принудени да работят личните лекари – на места трудно издирват пациентите си за ваксинация, въпреки че здравните медиатори вършат страхотна работа. Или когато детето е по-болнаво и се налага неколкократно отлагане на ваксината.

Докато в досиетата на лекарите има данни, че имат записани деца, които не са имунизирани, Регионалната здравна инспекция ще ги проверява и гони непрекъснато. За да си спестят тази неудобства, някои лекари просто вписват ваксинации, които не са направили.

Според вас трябва ли в България да отпадне задължението за ваксиниране, сякаш тази принуда също отказва някои хора?

Смятам за редно всеки да може да прави информиран и осъзнат избор за това дали да се ваксинира допълнително и срещу какво точно. Информиран и осъзнат.

Но не бих лобирала за това ваксините в България да отпаднат като задължителни. Защото на фона на всичко, което описах преди малко, нито системата, нито обществото са готови за това.

Източник: www.dnevnik.bg