Българска асоциация по персонализирана медицина (БАПЕМЕД) стартира информационна кампания на тема „Що е то: Персонализирана медицина? – Когато става дума за медицина, един размер не приляга на всички!“. В рамките на кампанията ще бъде публикувана серия от материали с цел популяризиране на концепцията за персонализирана медицина сред обществото, медицинските специалисти, здравните заведения, институциите и пациентските общност. Настоящата публикация е на тема „Персонализирана медицина в психиатрията“.


Персонализирана медицина в психиатрията

Основана на проследяването на индивидуалните клинични и биологични характеристики, персонализираната медицина е обещаващ подход за оптимизиране на лечението при все повече психиатрични заболявания. В областта на онкологията и хематологията прецизната медицина вече е прилагана в клинична среда и молекулярното тестване е рутинно използвано за избор на  лечение с висока ефикасност и намалени нежелани ефекти. Приложението ѝ в психиатрията е все още на ранен етап, но въпреки това вече има примери за предиктивни модели, базирани на комбинации от клинични, неврологични и биологични данни. Новите подходи в прилагането на генетично тестване в психиатрията са основно насочени към идентифициране на промени в определени гени, водещи до появата на различни варианти ензими, метаболизиращи лекарства или генетични варианти, повлияващи ефектите на дадено лекарство в организма. Доказана е ефикасността и ползата на фармакогенетичните тестове при диагностика и лечение на много психиатрични заболявания. Напредъкът в персонализираната медицина вероятно ще включва идентифицирането и таргетирането на генетични варианти на регулаторни протеини, например рецептори в рамките на невронни вериги, отговорни за проявa на заболяването.

Очакванията за персонализираната медицина в психиатрията са високи, тъй като тя може значително да намали заболеваемостта и смъртността и ефективно да облекчи икономическото и социалното бреме на психическите заболявания  и разстройства. Важни проблеми във фармакогеномиката в психиатрията са поставили основата на персонализираната фармакотерапия. Главни геномни биомаркери и техните приложения са доказани при различни психични разстройства като депресия, тревожност, синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, шизофрения и биополярно разстройство. Обхватът може да бъде разширен с епилепсията (конвенционално смятана за неврологичен проблем), тъй като антиепилептичните лекарства са широко използвани за лечение  на психиатрични разстройства.

Световната здравна организация (СЗО) оценява, че около 25% от населението по света страда от поне едно ментално разстройство в даден период от живота си, като депресията и тревожността са сред най-честите психиатрични заболявания, засягащи много хора, независимо от възрастта, пола и етноса. Неясни са причините за повечето случаи на увреда на менталното здраве, но е известно, че генетични фактори и фактори на средата могат да допринесат за предразположението на индивида към конкретно заболяване. В други случаи сериозни травмиращи събития причиняват психологични симптоми за продължителен период от време.

Централна тема на персонализираната  медицина е тезата, че уникалните физиологични и генетични характеристики на индивида играят значителна роля както при уязвимостта и предразположението към определено заболяване, така и при отговора към конкретни терапии в хода на лечението. Главни цели на персонализираната медицина са да предскаже податливостта на индивида към развиване на заболяване, да постигне поставянето на точна диагноза и да оптимизира най-ефикасния и благоприятен отговор на лечение. Реализирането на тези цели е свързано с подчертано намаляване на заболеваемостта и смъртността, както и с повишаване на качеството на живот на пациентите.

Основата на персонализираната медицина се фокусира върху допускането, че уникалните характеристики на индивида играят важна роля при приспособяването и отговора към терапията. Такива характеристики включват генетични промени и епигенетични модификации, клинична симптоматология, наблюдавани промени в биомаркери и фактори на средата. Илюстративен е напредъкът в персонализираната психиатрия основно в областта на тежко депресивно разстройство, биполярно разстройство и шизофрения. В период на разработка и обсъждане са нововъзникващи приложения и нови подходи, които очертават перспективите на развитие на персонализираната медицина в психиатрията.

Значимо предизвикателство пред персонализираната медицина е способността да се определи податливостта към заболяване или предпазващите фактори, обусловени от генетична промяна. Интересно е, че в ерата на геномно обширни асоциационни проучвания множеството от откритията не посочват общи гени, определящи податливост или превенция на психиатрично увреждане. И честите, и редките варианти отговарят за относително малки проценти унаследеност и нито една вариация не носи автозомен доминантен механизъм на наследственост, типичен за заболяването, но има фундаментални генетични открития, водещи до все по-задълбочено разбиране на главните психиатрични заболявания.

Редица медикаменти са използвани, за да се намали интензитетът на симптомите или да се лекуват някои психиатрични заболявания. Отговорът на пациента към много медикаменти, използвани за лечение на разнообразни психиатрични разстройства, може да варира широко. Лекарственият отговор е зависим от лични здравни рискови фактори – пол, възраст, функция на черния дроб и бъбреците, кръвно налягане, телесни мазнини, алкохол и лекарства. Уникалните генетични характеристики на индивида може да повлияят върху отговора към лекарства, въздействащ върху фармакокинетични параметри чрез предизвикване на вариабилна активност на системите, които са отговорни за абсорбцията, разпределението, метаболизма и екскрецията на медикамента и върху фармакодинамични параметри като механизмите на действие на лекарството. Фармакогеномиката се отнася към изучаване на лекарствения отговор, тъй като се свързва с потенциални индивидуални генетични вариации, предопределящи отговора и страничните ефекти от прилагането на различни медикаменти. За голям брой лекарства е налично фармакогенетично/-геномно тестване, което се прилага за да се скринират предварително пациентите и да се подпомогне изборът на лекарство и съответна лекарствена доза. Сега за повече от десет процента от медикаментите, одобрени от Американската агенция по храни и лекарства (Food and Drug Administration, FDA), е предоставена фармакогеномна информация в лекарствените листовки. Делът на лекарствата, за които е налична подобна информация, се повишава постепенно, като се откриват и валидират все повече фармакогеномни биомаркери.

Фармакогенетичното/ Фармакогеномното тестване е обусловено от солидни предпоставки в клиничната практика. Някои лекарства са ефективни само за специфични генотипове и тестването може  да предотврати непредвидимо тежки и потенциално фатални лекарствени реакции. Например, за карбамазепин, често използвано антиепилептично лекарство, FDA препоръчва пациенти, които са наследници на генетично високо рискови популации, да предприемат фармакогеномно тестване за наличието на варианта HLA-B*15:02  преди лечение. Носители на този вариант, който е често откриван при наследници на Хан китайци, са високо податливи на развитието на синдром на Стивън Джонсън и токсична епидермална некролиза, което често води до сериозни състояния по време на терапия с карбамазепин. HLA-B вариантните алели са само един пример за такива нежелани лекарствени реакции, с които са свързани множество генетични варианти. Като показателен пример, носители на варианта на MT-RNR1 гена са във висок риск от необратима загуба на слуха от единична доза от гентамицин.

За растящ брой медикаменти фармакогенетичните тестове предоставят възможност за оптимизация на избора на лекарство и лекарствената доза. Лекарствените листовки включват не само стандартна дозова информация, но също и препоръки за оптимизиране на дозата на лекарството или избора на алтернативно такова, когато е необходимо, въз основа на генетичния профил на пациента. Изискванията за оптимизиране на дозата са най-вече във варианти на гени, които кодират ензими, участващи в метаболизма на лекарства или лекарствени транспортери („преносители“), затова фармакогеномните биомаркери представляват генетични варианти, важни за междуличностните вариации във фармакокинетиката и фармакодинамика, които са много полезни при оптимизацията на фармакотепрапията. Няколко независими институции – Американската агенция по  храните и лекарствата (FDA), Европейската агенция по лекарствата (EMA), Консорциума за изпълнение на клиничната фармакогенетика (CPIC) и Холандската работна група по фармакогенетика (DPWG) предоставят инструкции за приложението на резултати от фармакогенетични тестове при избор на лекарство и определяне на лекарствена доза. Фармакогеномната информация е важна – тя може да е от полза за повишаване ефикасността на лекарството и избягване и намаляване на лекарствената токсичност.

Ключово значение за фармакокинетиката на редица лекарства, използвани в психиатрията, е изследването на цитохром P450 (CYP) надсемейството – група от ензими, които са главни участници в метаболизиране на стероидни хормони, липиди, токсини и ксенобиотици. CYP надсемейството гени кодира ензими, които катализират модификацията на около 25-30% от често използваните лекарства. CYP гените са полиморфни и изменения в тях водят до повишена, намалена или напълно липсваща активност на метаболизиране на лекарства. Сред тези гени CYP2D6 е изключително важен и подробно изследван, като повече от 100 негови варианта са докладвани и каталогизирани. Генотипизирането е предизвикателство предвид многобройните генни изменения. Много от тези варианти причиняват променена активност на ензима на различни нива. Нивото на CYP2D6 активност определя как индивидът отговаря на лекарства. Стандартната доза на лекарството може да се окаже неадекватна  при някои индивиди и да доведе до сериозна токсичност при други. Затова рискът от нежелани лекарствени реакции нараства и може да провали лечението. При ултрабързи метаболизатори  се наблюдава липса на активен метаболит и неефективност на терапията. При лоши метаболизатори нивата на активния метаболит са високи, което води до развитие на нежелани лекарствени реакции.

По-долу е представено приложението на персонализирания подход (включително фармакогенетика и фармакогеномика) при едни от най-честите и значими психиатрични заболявания: тежко депресивно разстройство, шизофрения и биполярно разстройство.

ТЕЖКО ДЕПРЕСИВНО РАЗСТРОЙСТВО

Депресията, известна като тежко депресивно разстройство, е често и сериозно психиатрично заболяване, което повлиява повече от 350 млн. души в света ежегодно. Хората с инвалидност са изправени пред по-висок риск от депресия и обратно – това разстройство е причина за инвалидност. Тежкото депресивно разстройство има силен генетичен компонент с оценени 40-70% от риска за развитието му, смятан за генетичен. Ключови открития в изследвания за предразположение към заболяването включват няколко вариации в серотонергичната система и в различни елементи на оста хипоталомус-хипофиза- надбъбречна жлеза (HPA).

Според различни доклади, скоростоопределящ ензим, включен в синтеза на серотонин и триптофан хидроксилаза (TPН), разпознат в две разновидности, има значение за податливост към тежко депресивно разстройство. Изследвания свързват количествени фенотипи на депресия в голяма фамилна група с генетични промени в TPH и идентифицират значима връзка между податливостта към тежко депресивно разстройство и микросателитни генетични повтори. Открити са два варианта на TPH2, свързани с депресия. Мутацията G1463A е значително по-честа при пациенти с това заболяване и предполага, че дефекти в мозъчната синтеза на серотонин може да допринасят за податливост към него. Други доклади посочват малка роля на различен вариант при тежко депресивно разстройство, както и при шизофрения, панически атаки, обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), дефицит на вниманието и хиперактивност.

За последните пет десетилетия е докладвана свръхактивност на оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза (HPA) и се предполага, че тя има значение за симптоматологията на депресия. Съответно, компонентите на HPA оста са свързани с редица гени, които могат да определят риска от тежко депресивно разстройство, включително FK506 свързващ протеин 5 (FKBP5), кортикотропин освобождаващ хормон рецептор 1 (CRHR1) и кортикотропин освобождаващ хормон свързващ протеин (CRHBP).  Открити са варианти на FKBP5, свързани с повишена честота на епизоди на депресия и по-бърз терапевтичен отговор на антидепресанти. Генотип на FKBP5 е идентифициран значително по-често при групи пациенти с депресия и психоза. Други два от генотипите на FKBP5 изследователите свързват със суицидни събития.

CRHR1 участва в регулацията на HPA оста чрез опосредстване на ефектите на кортикотропин освобождаващия хормон (CRH). Повишени нива на CRH са открити при пациенти с депресия и при жертви на самоубийство, превръщайки CRHR1 в атрактивен кандидат-ген за податливост на тежко депресивно разстройство. Докато някои видове полиморфизми са  свързани с ранна възраст на възникване на депресия и с повишен риск за сезонен модел на проявление, други са свързани с ремисия на заболяването.

Значимо откритие, което ясно допринася за хиперактивност на HPA оста при тежко депресивно разстройство, е свръхсекрецията на CRH. CRH-свързващият белтък регулира наличността на CRH и централно, и в системната циркулация, което модулира активността на оста. Във фармакогенетично асоциационно проучване генетичен вариант на CRHBP е свързан с ремисия и редукция на депресивните симптоми при пациенти с тежко депресивно разстройство.

Антидепресанти регулират невротрансмитерите като серотонин, норадреналин и допамин, свързани с настроенията и емоциите, като те се прилагат и за други индикации като болка, тревожност и безсъние. В зависимост от лекарствената мишена, невротрансмитера или метаболизиращия ензим, антидепресантите могат да бъдат категоризирани в четири главни класа – два по-стари: трициклични антидепресанти и моноаминоксидазни инхибитори, и два по-нови класа: селективни инхибитори на реабсорбцията на серотонина (SSRI) и инхибитори на реабсорбцията на серотонин-норадреналин (SNRI).

Гени, имащи отношение към серотонергичната неврологична система, са изследвани интензивно като кандидат-гени на тежко депресивно разстройство. Пациенти с депресия имат промени в множество от компонентнте на серотониновата система и тя е главна мишена на няколко антидепресанта. Серотониновият транспортен ген (SLC6A4)  е добре характеризиран ген, свързан с резултат при лечение на депресия. Той функционира, като всмуква обратно серотонина в пресинаптичните неврони. Наблюдава се полиморфизъм по отношение на промотера на гена с две форми – къс S-алел и дълъг L-алел, като носители на дългия алел отговарят по-добре на антидепресанти. Селективните инхибитори на серотониновата реабсорбция (SSRI) блокират този транспортер с цел терапевтичен ефект.

Съществуват доказателства за фармакогеномната роля на генетични варианти в серотониновите рецептори HTR1A и HTR2A. Някои открития показват връзката между варианти на HTR1A  и  HTR2A  и повишен терапевтичен отговор към SSRI. При носители на вариант на HTR2A се наблюдават повече странични лекарствени ефекти в сравнение с индивидите с други генотипи.

Мозъчният невротрофичен фактор, BDNF, е протеин, участващ в невронното развитие и нервната пластичност. Проучвания посочват, че носители на Met-алела от европеиден произход могат да проявяват по-лош отговор към SSRI антидепресанти и подобрен отговор на SNRI или трициклични антидепресанти, докато носители на Met-алела от азиатски произход може да имат подобрен отговор на SSRI. Физическите упражнения са свързани с подобрения на познавателната способност и реакция на стрес, като Met носители показват по-ясно изразен отговор.

Ендогенната опиоидна система е била въвлечена в тежко депресивно разстройство, превръщайки μ-опиоидния рецептор (OPRM1) в атрактивна мишена за оценка на вариабилността на отговора към антидепресанти.

ШИЗОФРЕНИЯ

С оценки за наследственост от 50-80%, шизофренията е едно от най-унаследяваните психиатрични разстройства. Многобройни генни изследвания и геномно обширни асоциационни проучвания (GWAS) показват, че шизофренията, наред с високата наследственост, е генетично комплексна, вероятно с голям полигенен компонент, обясняващ  податливостта. Анализи заключават, че 1/3 от генетичната податливост към шизофрения лежи в колективния ефект на хиляди общи полигенни варианти, всеки от които има малки ефекти. Геномният регион, съдържащ главния комплекс за тъканна съвместимост (MHC), представящ група от гени, кодиращи протеини, необходими на имунната система за разпознаване на чужди агенти, също е включен в тези анализи. Това продължава да бъде област на активно изследване.

Проучвания откриват свързани с шизофренията гени и генетични области отвъд MHC региона, които представляват интерес, включително транскрипционния фактор – цинков пръст 804 А (ZNF804A). Изследвания идентифицират номинални свързвания между ZNF804A гена и шизофрения. Към момента това е едно от най-обещаващите открития на GWAS при шизофрения. Друг ген с геномно обширна асоциация с шизофрения е транскрипционен фактор 4 (TSF4), който е важен ген за неврологичното развитие. Мутациите в този ген са свързани със състояния в неврологичното развитие и с шизофрения.

Неорегулин (NRG1) е ген,  който също участва в много неврологични функции, включително в регулацията на експресията и активацията на глутаматните рецептори и невронната миграция. Този ген е открит като наличен в извадки на пациенти с шизофрения. Тези начални открития подтикват други проучвания, които го изследват като вероятен рисков ген за развитие на шизофрения.

При мащабни проучвания са установени над 8 000 полиморфизма в 1 000 гена, систематично анализирани при шизофрения. Някои от тези гени са: DRD2, GRIN2B, TPH1, DTNBP1, MTHFR, DRD1, APOE, DRD4, COMT, TP53, HP, DAO, SLC6A4, GABRB2, PLXNA2 и IL1B. Един от тях, получаващ голямо внимание, е COMT. Той кодира протеин, отговорен за метаболитното разграждане на  допамин в кората на главния мозък. Почти 25% от индивидите, носители на мутацията на гена, развиват шизофрения, превръщайки наследствеността на това изменение в един от най-рисковите фактори за заболяването. Вариант на  COMT е свързан с отговор към антипсихотици при пациенти с шизофрения и шизоафективно разстройство. Меt формата на ензима е по-малко стабилна и води до намалена ензимна активност, предизвикваща повишени нива на кортикален допамин. Меt/Меt индивиди е значително по-вероятно да отговорят на терапия от носители на Val алела, като тези пациенти изпитват и по-голямо подобрение на позитивни симптоми в сравнение с Val носители. Меt алелът е свързан с по-голямо подобрение на негативните симптоми и в работната памет след лечение, докато носители на Val алела изпитват значително повече когнитивни нарушения.

Генът DISC също е свързан с начало на шизофрения.  DISC 1 кодира протеин, известен с различни роли, включително регулацията на растежа на невронни израстъци, клетъчната пролиферация и диференциация. Мнозинството от фамилни и асоциационни проучвания имат позитивни открития за връзката на този ген с шизофрения.

Протеинът dysbindin1 регулира транспорта и освобождаването на синаптични везикули и се кодира от DTNBP1. Неговите генетични варианти могат да окажат влияние върху наличието на допаминови D2 рецептори. Проучвания разкриват, че някои генетични варианти в този ген са свързани с индивидуалния отговор към антипсихотици.

Антипсихотичните медикаменти са използвани, за да се лекува психоза, шизофрения и биполярно разстройство. Антипсихотиците не лекуват тези състояния, но могат да облекчат симптомите, асоциирани с тях и да подобрят качеството на живот. Типичните антипсихотични медикаменти са наречени невролептици или първо поколение антипсихотици. И типичните, и атипичните антипсихотици функционират като допаминови антагонисти, но атипичните показват по-слаб афинитет към допаминовите рецептори и вместо това по-силен афинитет към серотониновите рецептори като 5-HT2A, който играе ключова роля за шизофренията.

Доказано в изследвания е, че ключова невронна верига за когнитивен контрол е повлияна от пластично свързания генетичен вариант на BDNF, който може да я направи особено податлива към генетични и рискови фактори на средата за шизофрения. Силни доказателства включват вариант на BDNF при нервна пластичност, а няколко проучвания предполагат, че, въпреки че този вариант не е убедително свързан с риска за шизофрения, той изменя проявлението и прогнозата на заболяването.

Демонстрирана е значителна връзка между вариант на серотониновия рецептор HTR2C и свързаното с антипсихотици покачване на теглото. Експериментални проучвания отчитат релевантността на тези рецептори при регулиране на апетита и приема на храна. Много антипсихотици, които са антагонисти на рецептора, могат да повишат приема на храна въпреки ситост, предизвиквайки покачване на теглото – един от страничните ефекти при прием на този клас медикаменти.

Тъй като всички антипсихотици са насочени към допаминовата система в различна степен чрез свързване с допаминовите D2 рецептори, фармакогенетични проучвания са се фокусирали основно върху гени, свързани с допаминовата система, включително тези, кодиращи допаминовия D2 рецептор (DRD2) и COMT. Вариант на DRD2, свързан с намалени базови нива на рецепторната експресия, е с потвърден ефект  върху резултата от антипсихотично лечение. Проучвания на DRD2 и DRD3 рецепторните полиморфизми са проведени в търсене на асоциация с терапевтичния отговор на антипсихотици. Генетични варианти на допаминовия рецептор тип 2 (DRD2) са с доказана връзка към ефикасността на клозапин, като открития предполагат, че допаминенергичната система играе роля в опосредстване отговора на този антипсихотик. Докладвана е значима връзка между вариант на DRD2 гена и по–лош отговор към антипсхитоции. Хора с вариант на DRD3 е по-вероятно да отговорят на типични антипсихотици и по-малко вероятно  да отговорят на клозапин.

Проучвания доказват генетична вариация, повлияваща податливостта към тардивна дискинезия (неволеви движения на езика, устните, лицето, туловището и крайниците, които настъпват като нежелани лекарствени реакции) в отговор на лечение с антипсихотици. Генетични варианти, позитивно асоциирани с тардивна дискинезия, са идентифицирани в гените DRD2, COMT, MnSOD и серотониновия рецептор 5HT2A.

Открити са разлики в дисфункциите на автономната нервна система спрямо ABCB1 генетичния полиморфизъм при пациенти с шизофрения, лекувани с ариприпразол. Демонстрирана е асоциацията на ABCB1с намалена симпатетична активност.

Проучвания на гена, кодиращ волтаж-зависим калиев канал подтип Н (KCNH2) са генерирали дискусия относно възможността за откриване на вероятни пациенти, отговарящи на атипична антипсихотична терапия. Познанието, че антипсихотиците се свързват с калиевите канали (KCNH2), провокира въпроса как рискови алели в този канал могат да предскажат отговор към терапия при шизофрения. Индивиди с различни вариант на KCNH2 проявяват подобрение на позитивните симптоми и главната психопатология. Сходните взаимовръзки на отговорите на лечение с антипсихотици и генотипите на KCNH2 окуражават доказателства, че генотипизирането може да подпомогне ръководенето на терапевтични решения при шизофрения.

БИПОЛЯРНО РАЗСТРОЙСТВО

Доказателства от фамилни  проучвания показват, че биполярното разстройство е високо унаследимо с генетични променливи, които представляват риск от 60-85% от проява на заболяването. Необходимостта да се открият генетичните източници за риска е вдъхновила голям брой асоциативни проучвания, някои от които са идентифицирали „обещаващи“ гени, обуславящи предразположение към заболяването. Както и при свързаните с депресията гени от оста НРА, са проучени кандидат-гени, повишаващи податливостта към биполярно разстройство. Открити са пет варианта в гена FKBP5, които са свързани с предразположеност към заболяването.

Много кандидат-гени са били изследвани от допаминергичната, серотонергичната и норадренаргичната система, основани на доказателства за роля на тези пътища в патогенезата на биполярното разстройство. Конкретно гените, кодиращи серотониновия транспортер (SLC6A4), моноамин оксидаза А (МAOА) и  COMT, са генерирали позитивни и негативни асоциации с биполярното разстройство. При него често се срещат циркадни ритъмни нарушения, което е обект на  много проучвания за асоциация на гени, имащи отношение към циркадния ритъм и заболяването. Широко изследвани и проучени са  гените ARNTL и CLOCK, които  са частично отговорни за контрола на вътрешния циркаден часовник. Геномно обширни асоциационни проучвания са идентифицирали пет гена във връзка с биполярното разстройство – за: калциев канал (CACNA1C),  анкирин 3 (ANK3) неврокан (NKAN),  теневрин (ODZ4) и енаптин (SYNE1).

Варианти на ANK3 обикновено са свързани с биполярно разстройство. Това е ген за податливост към заболяването и йонната каналопатия може да бъде въвлечена в неговата патофизиология. Подобно на отговора към антидепресанти при депресия, редица кандидат-гени са оценени за ефекта на своята генетична вариация върху терапията за биполярно разстройство, повечето от които са фокусирани върху отговора към литий. Литиевият отговор се обуславя от  вариация на кандидат-гени с няколко значими асоциации – SLC6A4, CLOCK, BDNF, XBP1, GSK3B, BCR, CRIB1,2,3, NTRK2.

Генните вариации оказват влияние и върху податливостта към тревожност. Свръхекспресията на BDNF може да повиши стресиндуцирана пластичност в мозъка и да предизвика поведение подобно на тревожност. Варианти, кодиращи HTR2A, са свързани с много психични заболявания, но и с тревожност. Вариант на EFhd2/Swiprosin-1 е свързан с негативна асоциация на симптоми на тревожност.

Синдром на хиперативност и дефицит на вниманието при деца повлиява 5% от децата и 2,5% от възрастните. Относно диагностичния наръчник има различни дефиниции. В момента има пет медикамента – стимуланти и нестимуланти, като два от тях са изследвани поради значимост във фармакогеномиката. Демонстрирана е връзката на вариант на гена ADRA2A с подобрен отговор на метилфенидат при деца с дефицит на вниманието и хиперактивност, тъй като повишава стимулацията на  алфа-2-адренергичните рецептори.

Фармакогенетичните проучвания, фокусирани върху фармакодинамични гени, обосновават очакването, че въвеждането на персонализирана медицина в психиатрията ще подобри стандартната грижа при пациенти, страдащи от ментални заболявания. Пренастройването на терапията за различни психиатрични състояния и заболявания към индивидуалната биологична база на отделния човек и патофизиологията на заболяването му ще позволи по-добро предсказване на ефикасността на лекарствата и възможните нежелани лекарствени реакции, както и прецизиране на приложението на конкретен медикамент и дозировката му. Прецизните подходи в психиатрията, които установяват взаимодействието на генетични вариации, утежняващи или облекчаващи  протичането на психиатрични заболявания, осигуряват оптимално решение за терапевтичен подход, съобразен с индивидуалните характеристики на пациента. Със задълбочаване на познанията за човешката генетика/ геномика и откриването на взаимовръзки между състоянието на конкретен гени/ група от гени и проявата на съответно психиатрично заболяване, допълнително, извършването на генетичен/ геномен анализ при отделния индивид, може да подпомогне за идентифициране на риска и предразположението от развитие на конкретно състояние, както и за поставяне на точна диагноза – ключ за по-ефективно и безопасно лечение.

Референции:

  1. Ozomaro, U., Wahlestedt, C., & Nemeroff, C. B. (2013). Personalized medicine in psychiatry: problems and promises. BMC medicine, 11(1), 1-35.
  2. Kam, H., & Jeong, H. (2020). Pharmacogenomic Biomarkers and Their Applications in Psychiatry. Genes, 11(12), 1445.
  3. Manchia, M., Pisanu, C., Squassina, A., & Carpiniello, B. (2020). Challenges and future prospects of precision medicine in psychiatry. Pharmacogenomics and personalized medicine, 13, 127

Повече информация относно кампанията и персонализираната медицина може да прочетете ТУК.

Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия  по линия на Финансовия механизъм на ЕИП, Фонд Активни граждани България – www.activecitizensfund.bg

„Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на „Фонд Активни граждани България“ по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Българска асоциация за персонализирана медицина и при никакви обстоятелства не може да се приема, че тази публикация отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на „Фонд Активни граждани България“.

Категория:

Translate »